На днешния 30 август се навършват точно 100 години от първия международен мач в историята на Ботев Пловдив.
Ето какво гласи дългото съобщение от Фондация „Жълто и черно“:
„Уважаеми дами и господа,
На днешната дата, 30 август 2025 година, се навършват 100 години от първия международен мач в историята на любимия ни „Ботев“. Това е отличен повод да обърнем поглед назад и да ви пренесем в онези далечни вече времена, когато ентусиазмът, амбицията и енергията на тогавашното клубно ръководство, желаещо и вярващо, че ще превърне „Ботев“ в най-успешния клуб не само в Пловдив, но и в цяла България, което на практика се случило няколко години по-късно, направили така, че градът ни да изживее емоцията от невиждано до онзи момент футболно събитие. Събитие, за което щяло да се говори дълго и покрай което впоследствие се разпалили толкова силни страсти, че било на път да предизвика дипломатически скандал.
Пет дни преди мача между „Ботев“ и „Фенербахче“, по покана на столичния „Славия“, шампионът на Цариград за първи път гостувал в София, където бил посрещнат с големи почести и уважение. Това било и първото гостуване на турски отбор в столицата. Така на 25 август, на стадион „Юнак“, „Славия“ се изправила срещу именития си съперник и за всеобщо учудване успяла да победи своите гости с резултат 2:1.
По същото време в Пловдив мълниеносно се разпространила сензационната новина, че по покана на ръководството на „Ботев“ в града ни се очаквало да пристигне цариградският „Фенербахче“, с когото ботевистите искали да премерят сили. В онези години „Фенербахче“ бил изключително силен и вече добил огромна популярност клуб, а срещата му с „Ботев“ щяла да бъде и първият международен футболен мач в историята на Пловдив. Важно е да се знае, че в София и Варна такива срещи вече били провеждани, а пловдивската футболна публика все още чакала да се наслади на зрелище от подобен мащаб. Дали защото в онези години имало практика домакинът на подобни срещи да поема всички разходи на своите гости, включително осигурявайки допълнително заплащане за провеждането на футболната среща, което било невъзможно за голяма част от прохождащите организационно спортни клубове в града и страната, дали поради друга причина, но, така или иначе, благодарение на амбицията и усилията на клубното ръководство, и след проведени преговори с управата на „Фенербахче“, касаещи финансовите условия за тяхното пребиваване в Пловдив, станало ясно, че мач ще има.
Огромна еуфория заляла града, а ден преди футболната среща гостите от Турция били посрещнати на централна гара в Пловдив повече от подобаващо. Перонът, където трябвало да пристигне влакът с шампиона на Цариград, бил украсен празнично с множество български и турски знамена, а хилядно множество очаквало слизането на турските спортисти на пловдивска земя. Освен официалните длъжностни лица, които приветствали делегацията на „Фенербахче“ с духова музика и при изпълнение на националните химни, сред множеството били юношеските формации на „Ботев“ и подкрепяния от турското малцинство клуб в града „Алтай“, които образували шпалир и повели манифестация към емблематичния за времето си хотел „Молле“, разположен в центъра на Пловдив, където след официалното посрещане били настанени знатните гости, а същата вечер домакините от „Ботев“ организирали в ресторанта на реномирания хотел тържествен банкет в тяхна чест.
Така на следващия ден, 30 август 1925 година, дошло време и за дългоочаквания от всички пловдивчани момент. На препълненото с многохилядна публика игрище „Колежа“ и след размяната на приветствени думи от председателите на двата клуба, точно в пет и половина следобед главният съдия дал началния съдийски сигнал на първия международен футболен мач в Пловдив. Срещата започнала вихрено за шампиона на Цариград, който успял да поведе в резултата едва две минути след началото на мача. Това подействало мотивиращо за четата на „Старика“, която се впуснала в атаки и четвърт час по-късно знаменитият нападател на „Ботев“, Станчо Проданов – Зигото, успял да изравни от дузпа под възторжения рев на десетхилядната публика. Това стреснало футболистите на „Фенербахче“, които се впуснали в атаки, донесли им още два гола до края на първата третина от мача. За учудване на мнозина ботевистите не се отчаяли от обрата и започнали да нападат живо вратата на противника. Въпреки това в края на полувремето „Фенербахче“ вкарал четвърти гол и така двата отбора се оттеглили на почивка при резултат 1:4.
Втората част започнала по същия начин като първата. Бърз гол за турците и резултатът станал 1:5. И точно тогава, когато логиката сочила, че всичко е свършило, „Ботев“ започнал да напада безспирно, като за цели десет минути обсадил вратата на своите гости, което довело до втори гол за „жълто-черните“, а автор на попадението отново бил страховитият Станчо Проданов – Зигото. Пловдивчани никога не били виждали такава жива игра от своите любимци и, според дописките в тогавашната преса, ако „Ботев“ можел да продължи да играе с това темпо, не се знаело какъв щял да бъде крайният резултат. Така или иначе, пет минути преди края на срещата „Фенербахче“ съумял да отбележи своя шести гол и така първият международен мач за „Ботев“ и Пловдив завършил при резултат 2:6 за шампиона на Цариград.
Въпреки загубата от своя именит съперник, младите футболисти на „Ботев“ натрупали безценен опит и самочувствие, които не след дълго щели да им помогнат в успешния завършек на мисията да станат първият отбор от Пловдив, вдигнал шампионската титла на България по футбол.
И вероятно нашата история би завършила с това, но неочаквани от никого събития след отминалия мач направили така, че напрежението да се покачи до краен предел. При престоя си в България към делегацията на „Фенербахче“ били прикрепени и неколцина турски журналисти. Двама от тях и особено единият, както ще научите в следващите редове, направили дописки за пребиваването си в България, които били изпълнени с обиди и клевети както за официални лица и спортни ръководители, в частност председателя на „Ботев“, така и към българския народ и държава.
Научавайки за написаното в турската преса, председателят на „Ботев“, Георги Хитрилов, изпратил до пловдивските вестници гневно писмо, в което защитил както своята чест и честта на клуба, така и на своя народ и родина.
Предлагаме на вашето внимание написаното от председателя на сп. клуб „Христо Ботев“ Пловдив, защото считаме, че е важно. А е важно, защото вярваме, че днешните ботевисти трябва да знаят какви хора, с какъв морал и човешки достойнства, са ръководили любимия им клуб в златните години на неговото развитие.
„В отговор на един турчин“
„Не ми е в природата да клюкарствам или пък да отговарям на такива чрез пресата, и не бих дал отговор на ориенталския „журналист“, „спортист“, „дипломат“ и прочее, защото знам, че ще се намерят хора достойно да му отговорят, обаче чрез нелепостите, излени в цариградския вестник „Акшам“, считам се длъжен в качеството ми на председател на спортния клуб „Ботев“ от град Пловдив да дам поне един кратък отговор по отношение писаното в тоя вестник.
Аз няма да се впускам в подробности и да давам отговори на думите, които Али Наджи приписва на генерал Лазаров, обаче ще му заявя, че не само той, а и последният български войник не би се унизил да каже такива думи, тоест да иска да прилича на Али Наджи.
Достатъчно е човек да прочете статията му и като види неговите доводи, из които той вади своите „прецизни“ заключения за качествата и достойнствата на един народ, да си състави ясно понятие за умствения и нравствен уровен на тая знаменита личност.
Дошъл човекът в България, разходил се по улиците на два града и разбрал, и преценил целия народ с най-големите подробности в икономическо, организационно, политическо, нравствено и прочее, и прочее отношения.
Заключения, получени от улицата, а изглежда, че той се е възпитал на улицата и разсъждава чрез улицата.
Просто като чете човек умуванията му започва да съжалява, но не писаното, а самия писач. Всичко това е лесно обяснимо – човекът имал страх от България и още със стъпването му на наша територия в болнавата му фантазия започват да се въртят комити, които всеки момент са готови да размахват острите си ятагани над малката му главица.
Вероятно той е слушал през 1912 година, скрит в някоя изба в Цариград, нашите топовни гърмежи и победоносно „ура“ при Чаталджа и от тогава вроденият му страх не го напуска; ала тук, вместо да бъде подплашен и да трепери през всичкото време на пребиваването си, той заедно със спортистите получил такъв прием, какъвто никога не е очаквал и според личното му признание – незаслужен; тогава рухнали всички ония понятия, които той имал за България.
Още на Софийската гара талантливият писач бил изненадан от големия прием, който им се оказа, обаче още тук неговия музикален слух, който е свикнал само на зурни и тъпани, не харесал националния си марш, който излизал от тръбите на нашите музиканти, а уверен съм, че Али Наджи едва ли знае и кой е националният му химн, защото, както имах случай да говоря и с други хора от тяхната среда, то един ми заяви как днес химните им били „чок-чок“.
Но не само това, а след като Али Наджи не харесал цяла България, защото в нея не се произвеждало енфие, липсвали наргилета и кючеци, то той не одобрил и името на нашия клуб, дори се възмутило неговото същество от това име, тъй като Христо Ботев бил най-големият тиранин на „цивилизована и културна Турция“ по онова време, и аз като председател на клуба, който носи неговото име, съм се стремил да бъда като него. Вижте му ума, пък тогава си правете сметка и какъв отговор да дадете.
Али Наджи е недоволен и от мен, и то поради проявената от него мизерия, и за да намери оправдание за тая си душевна нищета, той се мъчи да оправдае „недоразуменията“ с това, че през Балканската война аз съм се бил срещу турците и че съм бил болен и нервозен. Не знам откъде се е сдобил с това удостоверение за моето здравословно състояние, обаче му заявявам, че чувствам у себе си предостатъчно сили и здраве за още един боен марш, като тоя от Балканската война.
Никога не съм ходил да падам на колене и моля турските спортисти да дойдат в Пловдив, както той има дебелоочието да твърди, а те дойдоха само заради това, защото намериха износни условия, които техният председател в навечерието на мача измени, под предлог на простата причина, че варненските спортисти им обещавали повече и като така комерческата слабост надвила над достойнството му за дадената честна дума по уговорените помежду ни условия. По тоя въпрос, за да бъда скромен и не бъда обвинен в заинтересованост, ще оставя да се произнесат тукашните турци, на които цялото положение е известно и които са свидетели на всичкия тоя нежелан от наша страна спор.
Щом дошъл Али ефенди в Пловдив, видял една джамия и хоп веднага заключава и пише – Пловдив е турски. А що се касае за сълзите, които тукашните турци пролели, като видели физиономията му и за числото им, което според него едва ли не минава цялото население на Пловдивския окръг, макар всичко да бяха 200-300 души, от които трите четвърти цигани, то нека Али ефенди запомни, че почвата около игрището е още мокра от тия изобилни сълзи, защото болшинството от тия „турци“ предпочетоха да гледат мача отвън, за да не дават пари за вход, който приход ще да се прибере от турските спортисти…
Али Наджи със своето невъзпитание и липса на понятие от елементарните човешки обноски направи лошо впечатление със своето некоректно държание не само на нас и тукашните турци, а и на своите спортисти, които ми заявяваха да не му обръщам внимание, тъй като подобни работи с него не са за първи път, че заради други подобни постъпки имало съобщения в цариградските вестници, че той е вече изключен из спортните среди и че щом се завърнат в Цариград, той не ще бъде вече между тях. Дори те се отказаха от неговото турско произхождение, като заявяваха, че той не бил турчин, а персиец (дали е и такъв, кой го знае). И така ефендито Али, който сам не знае своето истинско национално произхождение, се заел да пише и говори за горещ патриотизъм.
Доказателство за своето улично възпитание председателят им даде за последен път вечерта, когато им давахме прощален банкет. Щом се той нахрани и напои доволно, то вместо да си кажем по някоя приветствена дума, както е и обичаят при такива срещи, той без всякакво предупреждение напусна масата заедно с благоверната си съпруга, която бе хвърлила ямшака според правилата на обновена Турция и отидоха в градината на ресторанта, вероятно да се полюбува на здрави и красиви мъже, тъй като черните ѝ очички смело играеха по разни посоки. Това направи извънредно лошо впечатление и на секретаря на тукашното турско консулство г-н Нусрет Умер, един възпитан и благороден човек, който не можа да се стърпи и отиде да му направи забележка. След всичко това трябваше ние да продължим създалата се интимна среда между нас и турските спортисти в отсъствието на председателя им, който след като доволно се е прозявал в градината на ресторанта, се качил в хотела, за да отдаде своята физиология в покой.
Колкото за рязкото заключение на Али ефенди, че българите дават мило и драго, само и само да получат благоволението на турците за приятелство и то свързано непременно чрез посредничеството на Али Наджи, нека той знае, че на тях е по-необходимо нашето приятелство, отколкото на нас тяхното. Колкото до мнението на ефендитата Есад Махмуд и Али Наджи за българската жена, то това е рожба само на злоба, защото знаят, че само българската майка е в състояние да роди синове, които с крилата на орли стигнаха за двайсет дни Чаталджа и Булаир.
Нека те знаят, че нито Пловдив, нито София са Цариград, гдето има по цели квартали вертепи от паднали жени и други търпими заведения. Вероятно тези господа в тия заведения са получи своето първоначално образование и възпитание.
По било простено на Али ефенди, ако той бе изложил във вестник „Акшам“ само своите улични впечатления, отколкото да се впуща и в политика, което явно не е лъжица за неговата уста.
Ако турската преса се информира все от калибъра журналисти като Али Наджи и Есад Махмуд, то безспорно е какво ще бъде общественото мнение на „обновена Турция“.
От председателя на сп. клуб „Хр. Ботев“
Българската преса също реагирала гневно на публикацията в цариградския вестник „Акшам“, което породило напрежение и принудило турските вестници, чрез кореспондента им в Пловдив, да публикуват обяснение и да дадат разяснение за случилото се. Ето какъв бил и техният отговор:
„Помолени сме от колегата Али Фехми бей, кореспондент на цриградски вестници, да дадем место на следното:
Меродавният цариградски турски вестник „Сон Саат“в броя си от 1 X по повод на недостойната статия на вестник „Акшам“ за България и българската жена пише:
„Подобно на другите цариградски събратя и ние своевременно изразихме нашите чувства на възмущение за гнусните писания на вестник „Акшам“ по адрес на българската жена, достойнство и прочее. Чудно ни беше, че репортерът по съмнителните домове на вестник „Акшам“ – Есад Махмуд, по народност арабин, как току тъй за три дни да проучи и убедително да съди и се произнесе по социалната и обществена цялост на една нация. Именно за това много са прави негодуванията и възмущенията на съседите ни българи.
„Меродавните български вестници дадоха заслужени отговори на тия с нищо неоправдани и безосновни писания, и ние напълно се солидализираме с българските си колеги. За едно, обаче, трябва да се съжалява, че някои некомпетентни в случая български вестници извършват най-голямата неправда, загдето на фамозните „впечатления“ дават вид на „специални мнения на цяла мислеща Турция“.
Статията на турския кореспондент продължила в този дух, като, разбира се, не било пропуснато и писмото на председателя на сп. клуб „Христо Ботев“. Ето какъв бил неговият отговор по темата:
„За успокоение на г-н председателя на сп. клуб „Ботев“ държа да добавя, че Хамедани Зали Али Наджи е персиец и е роден в град Хамедан, Персия, и че същият не е компетентен да изразява турското обществено мнение чрез агонизиращия си вестник „Акшам“. „Фенербахче“ не беше придружен само от Есад Махмуд и Наджи, а и от други двама твърде сериозни и честни кореспонденти на официоза „Джумхуриет“ и вестник „Вакъф“, които дадоха много ласкави статии, описващи истинското положение на България. Желателно е г-н председателя на „Ботев“ да си направи малко труд, та да се осведоми и върху тия хубави описания.
Прочее, мислеща Турция се информира за положението на България не чрез циничните описания на фамозните акшемджии, а чрез свои сериозни и деятелни кореспонденти“.
Така завършва нашата кратка история около първия международен мач за „Ботев“ и Пловдив. Мач, провел се във времена, в които клубната чест се защитавала с неподправено достойнство и патриотизъм от хора, носещи „Ботев“ в сърцата си.
Из дебрите на миналото с „Фондация Жълто и Черно“.
