Преди 8 години една история потресе България. Възрастен мъж беше убит, след като разказа пред предаването „Съдебен спор”, че внучките му са заложници на собствените си родители. Трите момичета – на 13, 14 и 18 години, на практика са държани под ключ в мизерия в малка стая в столичния квартал „Люлин” от раждането си. Не им е било разрешено да излизат, никога не са ходили на детска градина или училище, нямали са приятели.
След като дядото разкрива пред цялата страна съдбата им, той е убит от дъщеря си и нейния мъж. Осъдени са съответно на 18 и 15 години затвор. След присъдата момичетата са изведени от дома си и са разпределени по институции. Оказва се, че никой в държавата не е знаел за децата заложници.
За първи път говори втората дъщеря – Богомила
„Като малка много обичах да рисувам. Спомням си, че когато е имало по-напрегнати ситуации, съм си взимала молив и съм рисувала. Това ме успокояваше. Рисуването беше моето спасение”, спомня си тя.
Относно шока от излизането в големия свят след години изолация, Богомила признава, че се е спуснала в една реалност, за която само е чела и е гледала по филмите, но не е имала възможността да бъде част от нея. „Аз съм доста любопитен човек. Обичам да откривам нови неща. Бях развълнувана да преоткрия света”, разказва тя пред Нова телевизия.
След трагедията трите сестри са настанени в Център за настаняване от семеен тип за деца с увреждания. Причината за това решение на институциите е, че нямало друг вид център, в който да могат да бъдат трите на едно място. „Ние искахме да сме заедно, за да се подкрепим. Всичко, което преживявахме тогава, беше по-лесно, защото бяхме заедно”, обяснява Богомила.
Тя тръгва на училище на 13-годишна възраст – направо в първи клас. Социалните работници забелязват, че може да чете и пише, тъй като вкъщи са имали книги и енциклопедии. Затова я записват на самостоятелни консултации. „Когато бях на 15 години, ми се наложи да съм редовно в четвърти клас. Беше ми странно, защото бях с 10-годишни деца”, признава момичето.
Именно в дома Боги започва да намира и първите си приятелства – най-вече покрай децата на детегледачите. Въпреки спецификите на институцията, тя е категорична, че там ѝ е било по-хубаво, отколкото в родния ѝ дом, заради възможността да общува.
„Като се срещаш с различни хора, можеш да приемеш от тях както положителните, така и негативните неща. Избираш кое би взел като добър и лош пример и така се изграждаш като човек”, разсъждава тя.
След четвърти клас обаче системата ѝ поднася нов абсурд. Преместена е да учи в училище за глухи, защото това е била единствената опция голямата ѝ сестра също да започне да учи и двете да останат заедно. „Началото ми беше малко странно, защото щях да съм с глухи – тоест пак няма да има с кого да си говоря. Много често се случваше да съм сама в класа”, спомня си тя.
Учителите са я съветвали да остане там, защото изискванията в специализираните училища са по-занижени и ще ѝ бъде по-лесно. Богомила обаче имала други планове. „Наумих си, че няма да стоя там. Вече знаех, че искам да се занимавам с графичен дизайн, анимация и компютърен дизайн”, разказва момичето. С помощта на частни уроци и подкрепата на възпитателка по математика, тя успява да кандидатства и в крайна сметка е приета в паралелка с фотография.
Днес Богомила е в 11. клас на самостоятелна форма на обучение и работи в магазин за арт материали. Живее с по-голямата си сестра, а двете често посещават най-малката, която е с тежко увреждане и е настанена на друго място.
На въпроса защо е решила да разкаже историята си чак сега, тя отговаря категорично: „Искам да покажа, че колкото и лошо да ти се е случило в миналото, през каквото и да си минал, можеш да се изправиш, да го превъзмогнеш и да продължиш напред”.
Според нея има пропуски в институциите и много неща са можели да се предотвратят при адекватна помощ в началото. Тя обаче смята, че проблемът е и в обществото, защото хората често си казват: „Това не е мой проблем, не трябва да се меся”.
Относно това кой ѝ е помогнал най-много, за да оцелее и да се изгради, Богомила е категорична: „На първо място човек трябва сам да си помогне. Сам трябва да осъзнаеш, че трябва да продължиш напред и да си следваш целите. На второ място са всичките ми приятели, неправителствени организации и социални работници, които са били до мен всеки ден”.
Днес мечтата ѝ е ясна. „След 10-20 години се надявам на края на някои анимационни филми отзад да се изписва и моето име. Искам да имам собствена къща, да създам една арт атмосфера около себе си. Но най-вече искам да вдъхновявам хората и да помагам на други деца и младежи, които минават през нещо подобно”, завършва разказа си Богомила, пише novini.bg.
