Август 14, 2018

За Тодор Живков, 20 години след смъртта му

05 Авг 2018 15:53
За Тодор Живков, 20 години след смъртта му Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

За Тодор Живков се говори в продължение на вече две десетилетия от неговата смърт. Вероятно сравненията на нашето Днес с миналото ни, ни карат да се връщаме към личността на Първия - на Тато, както го наричаше народът. Едва ли има друга личност в българската история, която да е толкова хулена, но и обичана, едновременно с това. Носталгията по бай Тошовото време все повече набира скорост сред народните маси, макар да разбираме, че живеем в един коренно различен свят, в който социализАмът да изглежда толкова утопичен, колкото винаги е бил, пише dir.bg.

В продължение на 35 години Тодор Живков бе начело на българската държава - от 1954 г. до 1989-а, когато падна комунизмът и дойде т. нар. демокрация. Той живя 10 години след нейното "избухване" - достатъчно време, за да прецени накъде вървим. Отиде си тихо и скромно, като обикновените граждани на България. Скромен ли бе като човек Тодор Живков? Той не парадираше, имаше чувство за хумор, простоват изказ и се опитваше да бъде самокритичен. Качества, които на фона на днешните ни политици, определено го издигат над тях. Може би неслучайно майсторът на характеристиките проф. Юлиан Вучков ги нарича "лилипути", в сравнение с Живков.

 

Какво ли не е писано за Тодор Живков - и от ляво, и от дясно на политическото пространство. Какви ли не вицове се разказваха за него - и преди, и сега. Какви ли не крилати фрази помним от времето на соца, изречени от него самия, които ни разсмиват и днес: "Драги студенти, Честит Осми март", "Тази година полупроводници, догодина - цели!", и прочее. Но сега те сякаш ни звучат по-скоро снизходително носталгично - като спомен за времето, в което по партийна повеля трябваше да бъдем "равни", а в държавата имаше някакъв относителен ред и спокойствие. "Тодор Живков беше хитър управленец, но бе предаден от по-големи хитреци. Защото когато гледаш навън, не забелязваш, че опасността идва от най-близките", казваше покойният личен съветник на Тато - Костадин Чакъров. Вероятно, колкото повече минава времето, толкова повече ще осъзнаваме бил ли е Живков добър управленец на държавата, на фона на тогавашните зависимости на България в политически план. Едно е сигурно - Тодор Живков остава в историята ни като политик от висш ранг.

 

 

Често е обвиняван, че искал да направи от България "16-а република на СССР". Наричаха го "гологлав дупедавец от село Правец". Повечето ни дипломати от времето на соца, обаче, се обединяват около едно по-различно мнение: "Живков само формално се съгласяваше с руснаците, а си правеше каквото иска!" - Факт, че срещу лоялност, руснаците изкупуваха голяма част от нашата продукция - дори некачествената; изграждаха у нас заводи, подкрепяха малка България със средства. Днес, в старанието си да не бъдат обвинени в пристрастие към Русия, нашите политици предпочетоха да се дистанцират от нея и клонят към Америка. Това противоречи на чувствата на голяма част от българския народ, в крайна сметка - и на историческите ни и духовни връзки с руския народ. Проф. Искра Баева разкрива един любопитен лингвистичен ракурс в мита за 16-ата република. А именно, че на пленума през 1963 г. използваният от Живков термин бил "сближаване". Днес някои предпочитат да го цитират като "сливане". Именно тази "грешка", според Баева, дала основание критиците на Живков да твърдят, че той е искал да превърне България в част от СССР. Сега България е част от Европейския съюз, но и това "сближаване" не ни носи нищо добро - обикновеният българин си остава все така разединен със западните си събратя - и по доходи, и по начин на живот, както по времето на Студената война. Всичко се оказва въпрос на идеологеми, които времето доказва като непреодолима пречка за равенство. И колкото и да се стараем да прикриваме горчивата истина с красиви фрази, тя ежедневно ни припомня за себе си.

Да, международната обстановка е различна от някога. Определено новата световна история ни доказва, че има народи, които не могат да живеят в демокрация, не са способни да се самоуправляват, и пример за това е, уви, не само... Либия. Очевидно тоталитаризмът е влязъл дълбоко във вените и народопсихологията на много народи, и промяната е труден процес. А старанието на новите ни политици напълно да се дистанцират от миналото, често ги превръща в нищо повече от слугинаж на чужди цели.

 

Беше ли Живков "човек от народа"? - Днес някои политици му подражават, като популистки се опитват да "дружат" с "електората". Докато бъдат избрани от него. За разлика от тях, Живков не се страхуваше, че няма да бъде "избран", но въпреки това държеше на срещите си с хората - това е факт. Той не общуваше формално - това по-скоро правеха приближените му. Това е още един добър житейски и исторически урок: Онези, които са сервилничели пред него, първи го предадоха, когато падна от власт. В хода на времето много историци вече по-спокойно и обективно разсъждават върху най-големия грях на Живков - Възродителния процес. Излизат факти, че зад гърба на Живков е имало "сценаристи" на "голямата екскурзия", които са преследвали не толкова изселването на турците, колкото компрометирането и свалянето на Живков от власт.

 

 

Едва ли има човек, чиято биография да е била така "разбридвана", като тази на Живков. Някои дори го направиха "орханийски циганин". Излизаха вицове, че бил ятак в нелегалност, макар никой да не го търсел. Преиначаваха и ролята му като свръзка с легендарния партизански отряд "Чавдар". Посегнаха дори на паметта на дъщеря му Людмила, като намекваха за нещо като "заговор" за отстраняването й, което не било тайна за баща й...С това дори му вмениха вина за смъртта на собственото му дете...

Всички помним лицето на Живков, когато приеха оставката му...Драматичен момент, от който някои наивници смятаха, че с махането на режима му, като с магическа пръчка България ще се превърне в розова градина. По време на т.нар. Дело №1 Живков можа да "преброи" враговете и приятелите си. И както обикновено се случва, враговете се оказаха някогашни "приятели", а приятели- хора, за които бе направил най-малко. Няколко артистки си признаха, че им е уредил апартаменти. По времето на соца това си беше проблем. Но колко смешно звучи от днешна гледна точка тази привилегия, на фона на онова, на което сме свидетели днес!...

 

Тодор Живков има нелека съдба - и в личен, и в държавнически план. Вярно е, че между официалната му биография и някои "тълкувателни" версии има съществени разминавания, но едно е сигурно - че той е бил хитроумен, поврътлив и в същото време много стабилен в преследването на целите си. Все качества, съществени за понятието "роден политик".

Живков работи от много млад - бил е работник във фабрика за керемиди, келнер, букволеяр и... актьор. Още в гимназията участва в стачка, заради която има неприятности с полицията и прекъсва учението си - заминава за София. Като ученик в Графическото училище в столицата, става член на Българския комунистически младежки съюз. През лятото на 1931-ва е арестуван. Арестуван е и през 1932-ра. Същата година е приет за член на Българската работническа партия /тесни социалисти/.

Според официалната му биография през следващата година му е възложено да координира демонстрациите в София, в подкрепа на Георги Димитров на Лайпцигския процес. През 1934 г. няколкостотин работници в Държавната печатница са уволнени - Живков също.

Нито трудовата, нито партийната му кариера е гладка. Критиците му често задават въпроса защо въпреки многократните си арести, винаги е бил освобождаван? Още навремето има слухове, че вероятно е сътрудничел на властите? Това е и причината за отстраняването му от окръжния комитет на партията, макар според официалната му биография, причината да е била несъгласието му с крайнолевия уклон на партията. Налагат му партийно наказание - предупреден е с изключване и забрана да заема ръководни длъжности. Малцина знаят, че това наказание е било преразгледано и отменено чак през 1949 г. Днес много от враговете му се взират точно в тази част от неговата биография, и на воля съчиняват всякакви конспиративни истории. Питат, какво е правил Живков в периода, в който не работи за партията? - Бил е трудовак по пътни строежи, след което се връща на работа в Държавната печатница. Участвал в самодеен театрален състав в с. Дъскот, където приятелката му Мара Малеева работи като лекар. През 1939 г. двамата сключват граждански брак.

 

Живков иска да следва в Софийския университет, но има невзети изпити за средно-техническо образование. Бюрократи му отказват да вземе приравнителни зрелостни изпити. Принуждава се отново да последва съпругата си, когато пращат Мара Малеева в с. Лесичово. Живков и там се занимава с театрална самодейност.

Младото семейство се мести на няколко пъти - известно време е в Правец, после в Оризово, Чирпанско, и накрая - в Говедарци, където се ражда дъщеря им Людмила. Живков най-накрая успява да премине гимназиалните зрелостни изпити в Трета мъжка гимназия и се записва да следва право в Софийския университет.

През ноември 1942 г. става секретар на районния комитет на Комунистическата партия в софийския район Ючбунар. От 1943-та нататък е основна връзка между окръжното партийно ръководство в София и действащия в Ботевградско партизански отряд "Чавдар". Оттам и близките му отношения с бъдещите му съратници Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев и Христо Русков.

Върху отряда "Чавдар" нанасят тежък удар, при който част от ръководителите му са убити, а командирът Добри Джуров е тежко ранен. По същото време Живков се придвижвал с 40 партизани от Теренския батальон към Якоруда. Разполагал с фалшива лична карта с името Янко Марков, откъдето идва и нелегалното му име - Янко. По време на Деветосептемврийския преврат, оглавява оперативно бюро за охрана на демонстрациите. Според официалната версия, това бюро имало за задача да превземе Министерството на войната, ако военните части не се справят. В същото бюро участват по-късните близки сътрудници на Живков - Владимир Бонев и Станко Тодоров. То се превръща в щаб на Народната милиция в София и се помещава в хотел "Славянска беседа".

 

В щаба на милицията подчинен на Живков е Мирчо Спасов. Последният му става доверено лице, и по тази причина - заради лагерите и други обвинения в терор, сваленият от власт Живков, трябваше да понесе и греховете на "сивия кардинал" Мирчо Спасов. В своите мемоари, публикувани през 1997 г., Живков отрича личното си участие в терора с думите: "През целия си живот съм се противопоставял на своеволието и извършването на насилие". Петното за лагерите, обаче, остава в политическото му досие и се превърна в съдебно дело срещу него.

Много хора, които са познавали отблизо Живков, твърдят, че той по природа е бил чужд на насилието. Факт е, че когато трябва да избира между работа в милицията и партията, избира кариера в структурите на Комунистическата партия. През 1948-а става първи секретар на Градския комитет на Комунистическата партия в София, както и председател на Градския комитет на Отечествения фронт, а на Петия конгрес същата година е избран за член на Централния комитет на партията. Като такъв остава чак до 8 декември 1989 година.

 

Пътят му към властта е изпълнен с доста трънливи пътеки. Сред греховете от началния период на политическата му кариера, критиците му посочват участието на Живков в кампанията срещу Трайчо Костов, която завършва с обесването на партийния функционер.

По-късно Сталинската политика за колективизация изпраща Живков в Кула, където хората масово напускат новосъздадените ТКЗС-та. Живков е освиркан на събрание, на което държи агитационна реч. Следват репресии - много хора от региона са интернирани, други - пратени в затвора. На Живков е възложено прилагането на извънредни мерки за стабилизиране на положението в крайграничните райони. Той изнася доклад на пленум на Централния комитет, в резултат на който е отстранен от длъжност тогавашния земеделски министър, а самият Живков заема мястото му в Политбюро, запазвайки и секретарския си пост. Той е твърдо устремен към властта. След като се утвърждава в централното партийно ръководство като член на Политбюро и секретар на Централния комитет, през следващите няколко години Тодор Живков става един от най-близките сътрудници на Вълко Червенков. От този период е и близкото му сътрудничество с Милко Балев.

На пленум след Шестия конгрес на БКП /1954 г. / Живков е избран за първи секретар на ЦК на БКП. Кабинетът му се оглавява от Милко Балев. Междувременно тече подготовка за отстраняването на Вълко Червенков, а в Москва изгрява звездата на Хрушчов. Живков непрекъснато лавира между събитията и безпогрешно се ориентира "накъде духа вятърът".

На Априлския пленум през 1956 г. Червенков е разкритикуван за култа към личността, а Тодор Живков се затвърждава като единствен лидер на БКП.

През 1958 г. получава силна подкрепа от пристигналия в София Хрушчов. През есента на същата година, обявява политика за "скок" в икономиката, поставяйки си амбициозни цели от приетия месеци по-рано на Седмия конгрес петилетен план. Целта е бърза индустриализация и "удвояване и утрояване на селскостопанското производство". Набелязва като една от мерките за постигане на целта уедряването на вече създадените ТКЗС-та.

Нов тласък в кариерата му на соц политик слага XXII конгрес на КПСС. В края на 1961 г. Живков безапелационно превръща апарата на Централния комитет на БКП във водещ фактор на държавата.

През 1962 г. се разкриват нелицеприятни истини за Ловешкия лагер. Лагерът е закрит, но Мирчо Спасов е оставен на поста си на заместник-министър, а малко по-късно дори е повишен. Това е ясен знак, че Живков не иска да се раздели с него. По-късно ще отговаря за това.

 

Сред първите стъпки на Живков начело на правителството е да вземе решение за продажба на златния резерв на БНБ, свързано с т.нар. Дългова криза. Живков оправдава това решение с "критичното положение в икономиката на България" в онзи момент. Имал ли е друг избор? - Много финансисти са на мнението, че е било "наложителна мярка, която след време се обръща в плюс". Лоялността на Живков към съветските лидери му подсигурява сигурност не само в личен план, но и преференции за България.

През 1963-та Живков говори за сближаване с СССР, което днес му се приписва като държавна измяна и опит да бъдем превърнати в 16-а република на Съветския съюз. Всъщност, идеята му била, твърдят негови съратници, "да се създадат икономически, политически и идеологически предпоставки на сближаване". Живков е търсел опора в "големия брат" с амбициозната цел да изкара България по-напред от другите страни от соцлагера, твърдят те. Така или иначе, самите руснаци отхвърлят въпросното "предложение". Днес не можем да знаем със сигурност какво точно е щяло да последва, ако го бяха приели?...Някои съратници на Живков изобщо отричат да е имало "нещо такова", така че мистериите по този въпрос продължават да витаят и днес, когато отношенията ни с Русия никак не са близки, и наистина се нуждаят от "сближаване".

Факт е, че Живков е бил лоялен към Москва, и това го поставяло в благоприятна позиция при всички държавни ръководители на Съветския съюз. До Горбачов. Особено близки са отношенията на Живков с Леонид Брежнев. Историческа за това приятелство е срещата между двамата през 1965 г., при която Живков получава безпрекословната подкрепа на СССР, срещу която търси не само гаранции за собствената си позиция, но и търговски отстъпки в подкрепа на изпитващата постоянни затруднения българска икономика.

Всичко това, обаче, си има "цена". Живков често бил изправян пред изпитание на лоялността си към Съюза. Такова изпитание е т.нар. Пражка пролет през 1968-а, когато съветската военна интервенция в Чехословакия води до кървави сблъсъци с опозиционерите и събитията отекват нелицеприятно във всички страни от соц лагера.

След приемането на новата конституция през 1971 г. Тодор Живков става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България, т.е. държавен глава. 60-годишният му юбилей е отбелязан с публични мероприятия в цялата страна. Живков е награден и с най-престижния съветски орден "Ленин". Той е в пика на политическата си кариера.


Извън партийния контрол върху държавните институции, със здрава ръка държи да осъществява пряк контрол и върху военното и вътрешното министерство, включително и на Държавна сигурност. Това става причина да се заговори за авторитарната му власт и нарастващия култ към личността му. Днес, от дистанцията на времето, за всеки е ясно, че за този му "грях" едва ли можем да обвиняваме само него. Раболепието и подмазвачеството винаги са били печеливша "формула" за кариеристите, които не са контингент единствено на управленската машина на Живков.

През октомври 1971 г. умира Мара Малеева, която, макар и да не заема официални постове, в продължение на години е била не само съпруга, но близък сътрудник на Живков в работата му. Приживе Мара Малеева се противопоставяла на издигането на децата си на политически постове, но след нейната смърт Живков лансира дъщеря си Людмила. Факт, че това в никакъв случай не беше във вреда на държавата - напротив. Въпреки това, вътре в партията още тогава започват интриги, че в ролята на баща Живков "уврежда" авторитета си. Той избягва публично да коментира въпроса, но според съветника му Костадин Чакъров преживявал драматично тези подмятания. Най-големият удар за него е смъртта на Людмила, причините за която и до днес будят много версификации.

Широко се коментира и личната страст на Живков към лова и неговата ловна дружинка, в която членуват Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, Емилиян Станев, Стефан Гецов, Любомир Левчев, Величко Минеков и др. Както се вижда от изброените имена - това е пъстра компания от хора, всеки от които се е доказал в своята област - науката, изкуството и литературата. Постиженията на тези хора са безспорни и признати и от новите демократи, а в обществото продължават митовете за лансирането на ловната "дружинка" и как Живков претендирал дори за световен рекорд по лов, след като отстрелял голяма дива свиня през 1986 г.

Друг компромат е въпросът за авторството на книгите на Живков. Те безспорно са писани от негови сътрудници, но любопитните питат кой е взимал хонорарите за тях? Живков сам отговаря, че е получавал хонорари, които раздавал за обществени цели, но не уточнява точно за какви?...

Приписват на Живков и косвено участие в поръчковия атентат срещу журналиста-литератор Георги Марков в Лондон. Както обикновено се случва и в по-ново време, за всичко са виновни съветските тайни служби. Излезе версия, че от София няколко пъти били отправяни искания "Би Би Си" да спре "да оскърбява наши ръководители, в това число даже нашия държавен глава др. Тодор Живков". Това дало повод на руснаците да поръчат "чадъра", твърдят някои. Остава обаче да ни отговорят, защо тогава това покушение остана в световната история като "български чадър"?...

През лятото на 1981 г., след смъртта на Людмила Живкова, която е тежък удар за Живков, животът му се променя - както в личен, така и в политически план. И днес се обсъжда версията, че той е готвел дъщеря си за свой наследник. Близки от обкръжението му отричат това, но е безспорно едно - смъртта на Людмила променя Живков. Той все повече предпочита усамотението и се премества да живее отделно от семейството си.

През май 1984 г. на заседание на Политбюро е взето решение за провеждане на последния и най-интензивен етап на т.нар. Възродителен процес, за преименуване на българските турци. Живков заявява, че взима това решение на своя отговорност, но както вече стана ясно, има и друга версия - че това е събитие, по "сценарий", целящ дискредитирането му, и свалянето му?...

През 1985 г. в Съветския съюз идва на власт Михаил Горбачов. Агресивно налага неговата "перестройка". Живков не успява да се сближи с новия либерален лидер на Русия. Това чувствително променя и отношението към България от страна на Русия. Горбачов открито говори за ограничаване на съветските субсидии за сателитните режими, респ. и спрямо България.

Живков е принуден да разработи реформи, които да съответстват на тези промени. През март 1986 г. той излиза с Концепция за технологично обновление, която през 1987 г. е формулирана като т.нар. Юлска концепция, по името на Юлския пленум на ЦК на БКП. Оказва се, обаче, че и идеите на Юлската концепция не допадат на Горбачов - нещо повече, руският лидер дори ги нарекъл "антисъветски", защото те водели до промени в някои договорни отношения на България с външния свят. Живков и този път, обаче, успява да увери съветските си другари в своята лоялност, и временно потушава конфликта. Въпреки това, финансовото положение в България не се подобрява. В средата на 80-те, заради девалвацията на долара, спадат печалбите от реекспорт на съветски петрол. По всичко започва да личи, че България навлиза във втора дългова криза. Живков е объркан и притиснат и от други - вътрешнополитически проблеми. Най-сериозният е Възродителният процес. "Голямата екскурзия" разстройва цели стопански сектори, защото масовото изселване води до масово напускане на работа на повече от 170 000 души.

Живков предлага да се изготви пакет от спешни мерки за спасяване на икономиката. В същото време вече не е добре здравословно. Наясно е, че не може да разчита на съветската подкрепа. На срещата на страните от Варшавския договор, Горбачов безцеремонно отказва да разговаря с него. Вътре в партията Живков вече има открити опоненти като Петър Младенов. Тодор Живков за втори път в живота си се замисля за оставка, и за разлика от първия, е почти сигурен, че тя ще бъде приета...

На състоялия се на 10 ноември 1989 г. Ноемврийски пленум на ЦК на БКП, оставката на Тодор Живков е приета и става известна на обществеността. На 17 ноември 1989 г. Първия е освободен и от поста на Председател на Държавния съвет на НР България. На следващ пленум на ЦК на БКП е порицан и изключен от партията. Малко преди смъртта си, беше реабилитиран от БСП, но това едва ли вече е имало значение за него.

От 1989-а до смъртта си, някогашният първи партиен и държавен ръководител преживява много драматични моменти. На 18 януари 1990 г. бе арестуван и обвинен в поредица от престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение "задържане под стража" беше заменена с домашен арест и Главна прокуратура образува 5 дела срещу него: дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. /б.а.Това дело бе върнато четири пъти за доразследване във Военна прокуратура/; дело за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО /б.а. По това дело Живков първо бе осъден на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева, а после присъдата му бе отменена/; дело за "лагерите на смъртта"; привлечен бе като обвиняем и по делото отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което ощетил държавният бюджет; и последното, пето дело - за подпомагане на международното комунистическо движение.

 

21 октомври 1991 г. Пресконференцията във вилата му в Бояна. Край него са журналистите Тошо Тошев (вляво) и Румяна Узунова (вдясно).Снимка: Иван Григоров/Dir.bg
Делата срещу Тодор Живков бяха прекратени с неговата смърт, но много от обвиненията тепърва ще преразглежда времето.

Тодор Живков почина на 5 август 1998 година в София. Беше изпратен без държавни почести. Като "човек от народа".

Днес, с новите събития в Македония, обаче, отново се обсъжда връзката му и с т.нар. Македонски въпрос. Живков е бил добре запознат с национално-освободителните борби на македонските българи и на тяхната революционна организация - ВМРО. През 1963 г. на пленум на БКП той слага официално край на политиката на македонизация, и Македонският въпрос е буквално "замразен" за цели 30 години - чак до 1989 г. Предстои да разберем, бил ли е прав в "нЕкои свои съображения".

Обвиняват Живков и за циганските гета в градовете, от които не можем да се отървем и до днес. За да се реши циганския, или както днес го наричат - "ромския" въпрос, в ЦК на БКП той създава специален Отдел за малцинствата. По конкретиката на програмата се осведомяваме от книгата на единствения циганин в апарата на ЦК на БКП - сливналията Господин Колев. По Живково време е приет закон, забраняващ скитничеството, прокарват се закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за прием на ромски младежи в университет. Самият Колев настоявал да се разбият ромските махали, за да могат циганите да обитават не гета, а нормална среда. Колев разказва и други прелюбопитни неща за политиката на Живков по "циганския" въпрос. Според него когато през 1980 г. ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани? Нещо повече, когато през 1966 г. Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, и френски журналисти го питат как живеят циганите в България, Живков им отговорил с "В България няма цигани". "Естествено, че е имало, иначе нямаше да има Отдел по малцинствата", отбелязва Колев, но Живков правеше усилия за реално равенство между етносите. Постигнаха се големи успехи и в образователно, и във всяко друго отношение". Днес циганите са все така "интегрирани", но голямата разлика с отпреди е, че не работят и не учат. А Колев отбелязва: "До 1986 г. имаше 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание, за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. През 1981 г. направихме проучване. Тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни - бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите по времето на Живков беше наистина решен".

Що се отнася до циганските махали, "виновно" е Постановление №1216 на МС - "За решаване въпроса с циганското малцинство в България". В него е подчертано: "Задължават се изпълнителните комитети на окръжните, околийските, градските и селските народни съвети, в чиито райони живеят, да издирят онези от тях, които не се занимават с общественополезен труд и да вземат мерки за настаняването им на работа в държавните и други обществени предприятия, в селските и горски стопанства и други". Според някои днешни защитници на правата на човека, това било дискриминационно действие от страна на Живков спрямо циганите - нарушавало "начина им на живот" и било "удар върху етнокултурната им специфика" с цел асимилация? Подобни твърдения не звучат сериозно, защото влизат в пълен разнобой със самата Конвенция за правата на човека. Правото на труд не може да бъде тълкувано като форма на дискриминация. Друг е въпросът, защо днешните работодатели в България не искат за свои служители цигани, и какво реално постигна демократичното време, въпреки големите средства по европейски проекти за ромска интеграция.

Много са ракурсите за сравнение на "тоталитарното" време с "демократичното". Приликата между тях тук са кавичките, а разликите - доста повече от тях, но с още "кавички". Очевидно, под лупата на времето, тепърва ще осъзнаваме и преосмисляме много неща от политиката на Тодор Живков. Хубаво ще е да се научим да бъдем обективни в отделянето на истината от лъжата. Вече имаме опита от четвърт век, в който не постигнахме нищо кой знае колко съществено добро за държавата си, както и за отделните обикновени граждани на България, в личен план. Болезнено е да си признаем, че не Живков е виновен за това. Както се казва в едно стихотворение - "мъртвият не ни е враг". Напротив, има какво да научим от политика Живков, има и какво да си припомним от нашата история по времето на неговото управление, без залитане по миналото и прехвалване на настоящето. В крайна сметка, нека си дадем сметка, че свободата не ни донесе успехи, защото бягаме от отговорността, която тя носи със себе си. Факт е, че времето на соца ни направи раболепни, а "равенството" - посредствени, и вероятно заради това ние тъгуваме за онова време, когато други поемаха отговорността за нашия живот, а ние просто изпълнявахме партийната повеля. Живков вероятно си отиде от този свят, огорчен от нашата непризнателност; от това, че трябваше да понесе на гърба си, всички смъртни грехове на миналото ни. Не е ли парадокс, че след като умря, и минаха вече толкова години - цели две десетилетия, все по-голяма част от българския народ, си спомня с носталгия за соца и неговото управление? И не е ли показателен фактът, че много днешни наши политици взеха да го имитират?! Но в подражателството си, те май не осъзнават една много съществена разлика с него - че Живков отъждествяваше държавата с партията, но не използваше държавата за партийни цели. Всъщност, правеше тъкмо обратното. Днешните ни политици обезсилват държавата, за сметка на собствените си и партийните си интереси, и съвсем очевидно не могат да използват новите ни външни господари за добруването на България. Така, както с цената на "греховете" си, го постигаше той - обруганият Живков.

източник: dir.bg

9km
© 2018 PlovdivskiNovini.bg Всички права запазени

Main Menu