E-mail за връзка: plovdivskinovini@gmail.com

Alfa
Събота, 01 Юли 2017 16:53

Древни рецепти против змейове, таласъми, вампири, зли духове и уроки

“ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА ЛЕЧЕБНИТЕ РАСТЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ” ще помогне на всеки да организира своя живот по здравословен начин и да живее без болести.

Изданието включва информация за над 220 билки, които са повече или по-малко познати у нас, но все пак могат да се намерят на родния пазар. Енциклопедията е подредена по азбучен ред, като за това са използвани българските наименования на растенията.

Освен това от книгата ще научите как да събирате, сушите и приготвяте отвари от лечебните растения, кои растения могат да имат отровен ефект и в какво количество трябва да се прилагат, как да прилагаме билките в домашната козметика и профилактиката на тялото.

Откасът е посветен на използването, изследването и описването на лечебните растения и техните свойства през вековете.


Народната медицина през вековете


Традициите на българската народна медицина се коренят от времената на траките, славяните и прабългарите. За съжаление няма много запазени сведения за развитието на народната и официалната медицина през Първото българско царство, но все пак до нас са стигнали, макар и оскъдни сведения, според които българите са разчитали на народната медицина при проблеми със своето здраве. Във въпросника, изпратен до папа Николай I през 869 г., княз Борис I се интересува (въпрос 62) какво да прави с червения камък (Argilla rubra), с който българите лекуват много болести. Червеният камък съдържа стипца и желязо, които му придават противовъзпалителни и усилващи организма свойства. И днес нашият народ го употребява против малокръвие. От въпрос 79 се разбира, че българите носят муски за предпазване от болести и за здраве. В „Шестоднев”, написан от Йоан Екзарх, в шестата част са записани някои болести и лекарства. От него научаваме, че при плеврит, наричан от народа „ребреница”, се препоръчва лекуване с върба, топола и кукуряк, които се използват и днес, а приложението им е научнообосновано.

Липсват по-подробни сведения за народната ни медицина и през Второто българско царство.

След падането на България под османско иго българският народ е лишен от всякаква медицинска помощ. Верският фанатизъм на турското население и ниското ниво на хигиената в селата и градовете са причина за появата на епидемии. За детско здравеопазване не може да става и дума. Здравето на народа се е намирало най-често в ръцете на случайни хора, без каквато и да било подготовка.

През този период голямо разпространение добива арабската медицина, която оказва значително влияние върху медицинските познания в Османската империя. Именно оттогава датират ръкописните народни лекарственици, в които наред с описанията на лекарства против болести се откриват и „рецепти” против змейове, таласъми, вампири, зли духове и уроки, всевъзможни заклинания, баяния, врачувания, магии, пророкувания и пр.

В ръкописните материали по народна медицина, записани през 1576 г. от Али Мехмедов, се съдържат различни рецепти, някои от които против главоболие, зъбобол, треска и др. През 1780 г. е написан лекарственикът на поп Григорий, през 1804 г. – лекарственикът на дядо Илийчо Спицерина от Свищов. От същото време датира и лекарственикът на Тумпаров от Самоков, а от 1833 г. – лекарственикът на Иванчо Келифар.

Най-често срещаните лечебни растения в тези лекарственици са индийското орехче, канелата, карамфилът, сабурът (алоето), сънотворният мак, исиотът. Като лекарства от животински произход се препоръчват зайча или меча мас, овча лой, животинска кръв, животинска жлъчка, пчелен мед и восък, а от неорганичен произход – червен камък, каменна сол и др.

Безспорно най-голямо място в народна медицина на българите са заемали лекарствените растения, или билките. Наименованието „билка” произлиза от старобългарската дума „биле”. Оттам и народните лечители се наричали билери. В миналото прочути били билерите от Кюстендилско, Дебърско, Златна Панега, Воденско и особено от Янинско. Билерите били две категории – тези, които живеели заседнал живот в градовете и големите села и се казвали хекими, и други, пътуващи, които били в движение. Освен от билерите билки се продавали и в т.нар. ахтарници или спицерии. С лекарствени смеси билерите се снабдявали, като търсели лечебни растения в околностите на населеното място, в което живеели, а малка част си доставяли от чужбина. Брането на билките ставало главно на Гергьовден (6 май), на Св. Елена и Константин (21 май) и най-вече на Еньовден (24 юни), наричан още Св. Иван Билобер. Лекарствата, които билерите препоръчвали, се приготвяли под различна форма, но главно това били чайове, прахове, маджуни, компреси, бани и др.

Въпреки че народните лечители в някои случаи причинявали вреда на болните, през този период е натрупан ценен опит. Показателен в това отношение е примерът на народния лечител Иван Раев, чийто оригинален метод за лекуване на сънната болест с корените на билката лудо биле е приет от световната медицинска наука.

Съкровищницата на народния опит в областта на здравеопазването е предмет на обстойно изучаване, при което всичко ценно от нея се възприема и внедрява в нашата фармацевтична промишленост. Немалко лекарства, като нивалин, леонурин, винкапан, антралакс, розалин и др., приготвени от билки, разнасят славата на България по света.

ЛЕЧЕНИЕТО С БИЛКИ В МИНАЛОТО И ДНЕС

Лечението с билки е известно на човека от най-дълбока древност. Например върху открити глинени плочки от Асирия се описва протичането на редица болести и растенията, които могат да се използват за лекуването им.

Установено е също, че в Ниневия, столицата на Асирия, са култивирали лекарствени растения. Глинените плочки, наследени от асирийците, с надписи за начините на лекуване с лекарствени растения са на асирийски, вавилонски и шумерски език. А това показва, че тези народи са прилагали лекарствените растения за лечебни цели.

Древните египтяни са използвали постиженията на медицината на асирийците и вавилонците и са разширили познанията върху лечебните средства, като и тук главно са използвали растенията. Така в открития през 1872 г. медицински папирус „Еберс”, който е писан от египтяните около 1550 г. пр. н. е., се изброяват към 450 болести и около 700 лекарства от животински и главно от растителен произход. В открития от Едвин-Смит папирус се описват и начини за лекуване на рани, счупвания, навяхвания и др.

За снабдяване с лекарствени растения египтяните организирали и специални експедиции. Известно е например, че за тази цел през 1500 г. пр. н. е. те изпратили пет експедиции в областта на днешна Сомалия. Някои растения, които били познати на египтяните, като ментата (Mentha piperita L.), черният синап (Brassica nigra L.), касията (Cassia acutifolia Del.), сънотворният мак (Papaver somniferum L.), кърлежът (Ricinus communis L.), морският лук (Scilla maritima L.), татулът (Datura stramonium L.) и др., и до днес се използват и култивират в Европа.

В древна Гърция билките също били познати като лечебно средство. Бащата на гръцката медицина Хипократ (460–377 г.) описва 236 лекарствени растения, които са се прилагали по негово време. В един от трактатите си Аристотел подробно описва познатите лекарствени растения и начините на употребата им. Всички ботанически познания в древна Гърция обаче били обобщени от ученика на Аристотел Теофраст, бащата на ботаниката (372–287 г.), в книгите му „Изследвания на растенията” и „Причини на растенията”.

И други древногръцки учени изучават лекарствените растения. Ксенофонт например познавал свойствата на опиума, тамяна и др. Питагор проучвал лечебното действие на морския лук и синапа. Аристофан изучавал бляна и някои други растения.

Древният Рим наследява познанията на гръцката медицина, доразвива ги и ги обогатява. Римският учен Плиний Стари (23 или 24–79 г.) написва многотомна енциклопедия на естествените науки със заглавието „Естествена история”. В нея той описва всички постижения на естествените науки по това време.

През I век от н. е. и римският учен, но грък по произход, Диоскорид написва книгата „За лечебните средства”, в която описва над 600 лекарствени растения.

Забележителен лекар и фармацевт от онова време е Клавдий Гален (131–201 г.). Той въвежда нови форми при приготвянето на лекарствените препарати от растителен произход, употребявани и до днес.

След римляните сериозни проучвания в областта на природната медицина правят арабите. Те първи въвеждат прилагането на лекарствените растения върху животни и поставят началото на науката за отровите и противоотровите. През II в. арабите отварят медицинско училище, а през III в. основават Академия на науките. За пръв път при тях лекарската практика се отделя от аптекарската и се въвежда фармакопеята. Прочут персийски учен по онова време е Авицена (980–1037 г.), който е написал над сто научни труда. Най-голям интерес представлява книгата му в пет тома „Канон на медицината”. В нея са описани над 900 лекарствени растения, а също така и медикаменти от животински и неорганичен произход. Арабите са познавали над 1600 лекарствени растения.

Още 3000 години пр. н. е. китайците са приготвяли редица лекарства от растителен, а също и от минерален и животински произход. Първата книга под името „Бен цао”, в която са описани 900 вида растения, датира от 2600 г. пр. н. е. По-късно, през ХVI в., китайският лекар Ли Шичжен описва около 1900 вида растения.

В древна Индия и Тибет също се развива лечението с растения. Древните индуси са познавали лечебните свойства на над 700 лекарствени растения, описани около 2000 г. пр. н. е. в съчинението Susruta Samhita (най-известният древноиндийски медицински трактат). Те познавали още тогава халмугровото масло, което използвали за лекуване на проказата, както и действието на ревена (Rheum palmatum L.) и моравото рогче (Claviceps purpurea Fr.).

С откриването на Америка европейската медицина се обогатява с нови лекарствени растения като коката (Erythroxylon coca Lam.), хининовото дърво (Cinchona succirubra Pav.), какаовото дърво (Theobroma cacao L.), квасията (Quassia amara L.), ипеката (Uragoga ipecacuanha L.), хидрастиса (Hydrastis canadensis L.), сенегата (Polygala senega L.) и др., които са били добре разучени от индианците.

През епохата на Възраждането в Европа видният учен Парацелз (псевдоним на Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм) започва проучването на химичните съставки в растенията, за да търси активно действащите в тях вещества, но химичният анализ навлиза в практиката едва три столетия след като Парацелз прави първите проучвания. Родоначалник на химичния анализ на растенията е шведският аптекар Карл Шеле. Деветнадесети век може да се гордее с напредъка и приложението на химията при проучванията върху лекарствените растения. Наред със създаването на фармацевтичната промишленост се организират предприятия за култивиране, бране и сушене на растенията, като билките вече не постъпват в аптеките в суров вид, а изсушени и нарязани. Да се познаят на око такива суровини, е невъзможно. Това налага да се изследва анатомията на растенията, заслуга за което имат редица фармацевти начело с швейцарския аптекар Александър Чирх. Така се слага началото на фармакогнозията – дела от медицината, който изучава лекарствените суровини от растителен и животински произход.

В средата на ХIХ век изследванията доказват, че всички вещества се състоят от химични елементи, че органичните вещества са производни на въглерода и съдържат още кислород, азот, фосфор, сяра и други елементи. Като разполага с тези открития, фитохимията се придвижва бързо напред. През 1806 г. немският аптекар Сертюрнер изолира от опиума алкалоида морфин в чист вид. Той открива алкалните му свойства и доказа упойващото му действие. Новото вещество е наречено морфин на името на бога на съня от гръцката митология Морфей. Откритието на Сертюрнер предизвиква сензация и учените от всички страни започват да проучват активни вещества в растенията. Скоро френските аптекари Кавенту и Пелетие изолират алкалоидите стрихнин, вератрин и хинин.

В средата на ХIХ в. са открити и други активни вещества в растенията – гликозидите. Освен това са изучени дъбилните вещества – понините, смолите и др. В края на ХIХ в. и в началото на ХХ в. откриването на витамините обръща нова страница в науката за лечебните свойства на растенията. В средата на нашия век е създадена теорията за фитонцидите, които има свойството да убиват бактериите. Също така са внедрени антибиотиците, които се отделят от определени видове гъби и родствени на тях организми. Това предизвиква нова вълна от изследвания над растенията, която продължава и до днес.

Из „Енциклопедия на лечебните растения в България”